Начало > Рибарска история

Рибарска история

Есента бавно настъпваше, но все още времето беше топло. Слънцето надничаше с последните си лъчи иззад насрещните хълмове. Водата на язовира проблясваше като сребърна типсия. От време на време гладката й повърхност се набраздяваше от концентрични кръгове. Ту тук, ту там се виждаше по някоя подскачаща риба. Жабешки хор подсилваше красотата на гледката.

Група рибари бяха се разположили край огъня и разговаряха. Това беше любимото им място за излет. От тук се виждаше целият язовир.  Мястото беше  равно и удобно за палатки.

Жените се занимаваха с приготвяне на вечерята, а децата се гонеха по поляната.

-Деца внимавайте, не отивайте към брега! – извика им Аня.

-Няма, мамо! – тичайки, отговори синът  й, - Не бой се, те не са малки! Пък са и далече от язовира. – опита се да я успокои  Нина, - Остави децата да си играят! – обади се и Стоян. – Не се притеснявай!

- Още не може да го забрави. – добави  сякаш на себе си той. - Голямо преживяване беше. Като орлица се беше надвесила над децата.

Всички тук бяха дългогодишни приятели. Идваха често за риба на този язовир. Обичаха да си споделят разни истории.

Стоян беше майстор на печената риба. Умееше да приготви жарта. За миг настъпи тишина. Сякаш всеки се беше замислил за нещо свое.

-Казват най-много риба в мътна вода се лови. - наруши първи тишината Димо.

-Ей, все бяхме чували това нещо от стари рибари, но тогава с очите си го видях. – добави Стоян

-И не само видяхме, ами какво преживяхме. –обади се и жена му.

-На страха очите са големи, особено при жените. -  опита се да я закачи Пешо. Той си падаше малко зевзек. Затова пък с него излетите бяха много забавни.

-Какво, не вярваш ли? – хвана се на шегата му Аня. Вижда ти се рибарска, нали?

-А бе, и аз не вярвах, не вярвах, ама сега вече вярвам. – обръщайки скарата, каза Стоян.

-Какво е станало без аз да знам? - попита Наско. - Те бяха отскоро с групата – Я разкажете, че да чуем и ние.

-Какво да ти кажа? От край време и двамата със жената обичаме да сме навън, сред природата.

-В почивните дни никога не оставаме в къщи. Ако не сме на лозето, значи сме на риболов. На язовир или на морето, за нас няма значение. –допълни и Аня

-Сигурно знаеш, че цялата рода на жената е от Созопол. – добави Стоян. Откакто сме се оженили, всяко лято сме там. Докато бяха малки децата, намирахме си квартира и се хранехме в ресторант. Те все ни канят да останем у тях, но ние предпочитаме да сме навън - сред природата, не щем да сме в къщи. Знаеш какъв фраш е по морето през лятото -  не искаме да им досаждаме. Ходим у тях само ей тъй, да се видим.

 Той отдели  внимателно рибата от скарата и я обърна  в съда пред себе си.

-Ох, че приятно мирише, хайде наздраве! – каза  Нина -  жена на  Пешо. –

-Чакай да я полеем с малко лимон, че да се задуши – наведе се Дочето.

Жените бяха почти готови. Сервираха салатите. Децата също притичаха и си заеха местата.

 - Стоян е голям Робинзон, все ще измисли нещо - риба ли ще налови, миди ли ще извади от морето. Дори нищо друго да няма за ядене, пак ще намери с какво да ни нахрани! – похвали го жена му.

. Децата растат. Малката палатка, вече е тясна за 4 души, затова си купихме ей тази! – посочи с ръка Стоян.

-  От едни чехи я купихме -голяма, с предверие. Комплект, със  спални човали. Бяхме много щастливи.  – допълни жена му

- Един ден решихме да я изпробваме. – продължи да  разказва Стоян. - Приготвих рибарските такъми, палатката, лодката. Натоварихме всичко и хайде на язовира, на Левски. Времето беше тихо, небето – чисто. Тук-там плуваха малки, пухкави облачета. Тъкмо време за риболов. Пристигнахме в селото. Язовирът е  почти до него. Разпънахме палатката, сложихме масата, столовете. Всичко, както му е реда. Фираклък, да ти се напълни душата. Жената край тебе, децата също, какво повече от това! Тъкмо започнахме да се храним, изведнъж чувам над главата си едно: ”буу-у”. Такова бучене не сте чували. Погледнах  нагоре, точно над нас минаваха жиците с високото напрежение.

-Прибирай, бързо чиниите – едва успях да извикам.  Докато кажа, чиниите се разхвърчаха и започна нечувана буря. Откъде дойде, не разбрахме. Изведнъж заваля дъжд. 

Прибрахме всичко набързо и се скрихме в палатката. Децата легнаха върху завивките, Гледам жена ми простряла ръцете си като орлица над тях, да ги опази. Много се уплаши тогава.

Стоян  млъкна за миг, сякаш си припомняше нещо. Никой от компанията не се обади. Всички бяха вперили поглед в него, готови да слушат продължението. След малко добави:

 - До момента на бурята не подозирахме нищо. Стояхме си пред палатката  спокойни. Любувахме се на красивата природа, на тишината, прекъсвана от време на време от кучешки лай. За първи път се срещахме с такава природна стихия.

- О, такъв тътен беше! – допълни и Аня - Мислех, че вятърът ще ни отнесе заедно с палатката точно в средата на язовира. – каза развълнувано тя.

Личеше си, че все още преживява случилото се.

 Всички бяха притихнали, дори и децата, не смеейки да прекъснат този необичаен разказ. Слънцето беше залязло, но пълната луна осветяваше навсякъде. Някой добави клони върху огъня.

 Пукотът на искрите се смеси с песента на щурците, която звучеше като фон на вълнуващата история. 

- Неусетно сме заспали. – продължи разказа си Стоян, - Посред нощ се събудих от странен шум. В нощната тишина се чуваше  пльокането на рибите. Излязох навън. Времето се беше изяснило. Бурята утихнала. Рибата се беше вдигнала нагоре. Взех веднага въдицата, хващам и хвърлям - направо на земята.

 -  По едно време и аз се събудих. Пипам, Стоян го няма до мен. – намеси се развълнувано Аня. - Изтръпнах от ужас. В тъмното не можех да се ориентирам. Надникнах от палатката. Видях силуета му отпред. Отстрани до палатката, беше осеяно с риба.  Взех въдицата и аз. Никога не бяхме ловили толкова риба!

 - Наистина беше голям риболов. – каза след малко Стоян - На сутринта край палатката по пътя мина един човек на велосипед.  Беше техникът на помпената станция. Заговорихме се за бурята. Каза, че от години не са виждали такава буря. Напълнихме една торба с риба и му я дадохме. Скоро  мъжът отново се върна при нас. Занесъл торбата на жена си, а тя много обичала риба. Останала много доволна. Набрала един чувал чушки от градината им и изпратила мъжа си да ни ги донесе.

- Ето така, хем с риба, хем с чушки се върнахме в къщи. Тази буря ще остане незабравима за нас. Голямо изпитание беше, но палатката издържа. – допълни развълнувано Аня.

 - Е, тогава видяхме, че наистина  най-много риба в мътна вода се лови.

Аня и Стоян сякаш се надпреварваха един през друг да разказват, но пък всички слушаха внимателно.

- Хайде сега, да ви е сладко! – подкани Пешо – Хапнете си, че рибата ще изстине!

Какво ли не са преживели рибарите толкова години заедно! Затова слушат в захлас всяка рибарска история. А обичат и да разказват.

17.03.2011 г.

Таня Стоянова