Докато спомените са живи
Животът на всеки човек е една малка вселена. Един микрокосмос. Звездно небе, в което траекториите му се пресичат с тези хора, с които живее, общува, с които се среща в своя житейски път. Хора, които оказват въздействие върху формирането на характера му, върху цялостното му изграждане като личност. Ролята на някои е снищо незабележима, а на други – значителна, оставяща незаличими следи.
Един от хората, оставили трайни следи в живота ми, е моят свекър. Лишена от рано от бащинско напътствие, не знаех, че с омъжването си в негово лице ще намеря един мъдър баща.
Един верен съвеник – такъв беще за мен моят свекър. Ако трябва да да потърся най – точната характеристика за него – ето, това е. Винаги можех да се посъветвам с него, да потърся най-правилното решение. Разбира се това се налагаше поради естеството на работата на моя съпруг. И аз често го правех.
Свекър ми изслушваше търпеливо ситуацията, спокойно размисляше, а после ми обясняваше какво би се случило, ако постъпя по един или друг начин. И той никога не ме подведе. Затова незабравим ще остане мигът, в който чух в родилната зала, че съм родила момче. Да продължа рода му, името му, неговия корен – това беше истинска награда за мен. Това беше една малка възможност да мога да му се отблагодаря.
Много неща ни свързваха с моя свекър. Той беше рибар и всички от моето семейство сме добри рибари. Обичаше много природата и всички ние (и съпругът ми , и децата ни) постоянно й се любуваме. Беше голям романтик, макар че не всеки път го показваше – ние също сме запазили тази черта в своите характери. Беше първокласен метеоролог. Само един поглед върху картата му беше достатъчен да определи времет за следващите няколко дни. И до сега у нас, когато дават времето се пази пълна тишина. Някак неосъзнато,но това е останало от времето, когато моят свекър работеше. Всички пазехме тишина, за да не му пречим да проследи метеорологичната обстановка на Европа и Балканския полуостров.
Поетичното творчество на моят свекър до сега е било затворено в една малка, пожълтяла тетрадка, която и до днес се пази като светиня. Отваряше се в най-хубавите ни вечери, когато се събираха със своите семейни приятели, на които неотменно присъствахме и ние. Обикновено след вечерята, когато разговорите ставаха най-оживени, някой предлагаше: “Нека да чуем ловното утро! Къде е тетрадката?” Всички знаехме за коя тетрадка ставаше дума. Тогава свекърва ми ставаше и донасяше пожълтялата тетрадка с кафяви корици и я подаваше на свекър ми. Той я поемаше с вълнение и започваше да чете...
Казват, че човек е жив до тогава, докато спомените за него са живи. А спомените за моя свекър и до сега живеят в сърцата ни и се предават от поколение на поколение.
Таня Стоянова
