Бележити българи с дълбока вяра в Бога

Вярата в Бога предполага безусловно упование в Него.Това е позиция, при която човек се отказва да разчита на собствените си усилия, за да постигне спасение, а се доверява единствено на своя Спасител.

Вярата в Бога е изконна.Тя датира от сътворението и е генетично заложена в човека от мига на създаването му. Преминава през вековете, през годините и живота, за да стигне до днес все така свежа и спасителна до всеки един, който е отворил “вратата” на сърцето си.

Ако надникнем в пожълтелите страници на историческото битие на България, ще се убедим, че тя е откърмила стотици и хиляди синове, посветили живота си на Господа. Основана през 681г. чрез смесването на славяни и прабългари – две етнически групи, живеещи в идолопоклонство с езически вярвания, покланящи на своите богове – Перун и Тангра.

Независимо от това, съществуват сведения, че християнството не е било чуждо нито за прабългарите, нито за славянските племена,. Нещо повече, според хрониките на Иоан Никидски и патриарх Никифор, още хан Орхан - предшественикът на хан Кубрат е покръстен в Константинопол в края на VI и  началото на VII век. А самият хан Кубрат – бащата на Хан Аспарух още на младини прекарва дълги години в столицата на Византия, където се приобщава към христовата вяра. Около 30000 славяни, живеещи на територията на Византийската империя  са били християнизирани от Кападокийския монах Кирил.3

Възникването на българската държава се превръща във важно събитие  в европейската история. Постепенно тя се разширява, заемайки обширни територии от могъщата Византия.

Учението на Иисус Христос, провъзгласяващо изкупителната жертва на Спасителя-дошъл в плът на земята, пострадал заради човешките грехове, умрял на кръста, възкръснал на третия ден и се възнесъл при Бог Отец, за да се върне отново на земята като Цар прониква и сред  населението на новообразуваната държава.

Християнството достига до нашите земи  най-вече чрез пътуващи монаси, търговци и чрез  византийските военнопленници.

При едно от многото си нашествия във Византия хан Крум взема в плен учения византиец Кинам /християнин/, който живее дълги години в ханското семейство. Към него се привързва внукът му, първородния син на хан Омуртаг – Енравот, /наричан още Воин или Боян /. Под негово влияние князът приел християнската вяра. При опита да бъде заставен да се откаже от ”чуждия Бог”, той решително заявява: “Аз се гнуся от езическите идоли и почитам Христа, Истинския Бог, и никой не може да ме  отлъчи от любовта ми  към Христа.”

Преди да бъде посечен, той изрича пророчески думи: “ Тази вяра, за която аз сега умирам ще се преумножи на българска земя... Ще дойде време, когато ще се въздигнат храмове на Истинския Бог и святи люде ще проповядват святото слово на Святия Бог...”

Споменът  за достойната смърт на обаятелния български княз за дълго време се запазва и спомага християнското учение да печели все повече привърженици сред поданиците на езическа България. Така Боян Енравот става първата жертва на гонението срещу християните в българската държава и първият български мъченик, чийто живот е прекъснат /в 833 г/, заради  дълбоката му вяра в Бога.

Думите, отекнали в сърцата на хиляди българи, наистина се сбъдват.Само 32 год  по-късно, княз Борис, внукът на втория му брат – Звиница се покръства в християнската вяра и приема името Михаил. Заедно  с него се покръстват  много други българи.

Така в 865 г. християнството става официална религия и в България.

Божиите избрани мъже, които през многовековната ни история кръстосват на длъж и на шир нашите земи, за да разнасят факела на Христовото учение са неизброими, но българският народ влиза в семейството на християнските народи, чрез делото на първите учители – основоположниците на славянската писменост.

Двамата братя Кирил и Методий не само създават славянската азбука, превеждат от гръцки на славянски всички канонически книги на Свещеното писание, но изтръгват цялото славянство от мрака на невежеството, като го насочват по пътя на Христовата светлина.

За тяхното дело гениалният български поет Христо Ботев пише: във вестник “Знаме от 08.05.1875 г.:”Днес почти всеки славянин въздава чест и слава на двамата наши Солунски братя Кирил и Методий. Те са гениите, които са записали знаменитото събитие на нашата бурна история и те са представителите пред Бога на Славянския братски равноправен и свободен съюз...”

Кирил и Методий проправят път на Божието Слово. Тяхното дело, което среща непреодолими препятствия  в Моравия, достига до най-голям разцвет в България, където учениците им намират топъл прием.

 Сред имената на Климент Охридски, Наум, Сава, и на цяла плеада мъже – разпространители на Христовото учение, изпъква името на Константин Преславски. Желанието да получи пламенно слово, за да го предаде и на другите и ги приобщи към християнството е завладяващо.

Сред поетичните му произведния, всяко от което е извор на духовна светлина, най-забележително е неговото”Поучително евангелие”. Въодушевен от покръстването на българският народ, Константин Преславски пише:

Аз се моля Богу с тия думи:

Боже,светотворче, що създаде

Видим свят и дивен свят невидим

Господ – дух прати ми ти в сърцето

Да ме лъхне с пламенно слово.

Ето, в правий път да тръгнат всички

Живи в Твойта заповед пречиста...”

Друг бележит българин – пример за подражание със своята вяра в Бога е Патриарх Евтимий. Дълбоко религиозен, още 23 годишен той постъпва в  Кефаларския / Келифарския/ манастир, където е толкова ревностен в своя духовен живот, че много скоро е определен за иконом на манастира. На 38 годишна възраст вече е избран за пaтриарх Търновски.

Той развива обширна духовна, книжовна и просветна дейност. Всички чужденци, посещавали  българската сполица по онова време се стремят да влязат в контакт с неговата обаятелна личност.

Когато на 17.07. 1393 г. старопрестолният град Търново пада под турско робство и  царят избягва, патриарх Евтимий остава и се застъпва за мирното население на града.

Въпреки, че турският поробител обещава да изпълни молбата му, избива 110 първенци на столицата –събрани чрез измама в една от градските църкви. Патриарх Евтимий смело го изобличава и затова завоевателят го осъжда на смърт чрез посичане. Но Бог прави чудо. Ръката на палача, замахнала да го убие, се вцепенява. Мечът пада на земята.

Една година по-късно патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Народът със сълзи на очи се разделя с него. А когато някой от множеството го пита: „На кого ни оставяш, добри пастирю?, той - сам просълзен отговаря: „На Светата Троица ви оставям сега и навеки!”

Тези завещателни думи на последния Търновски патриарх вливат сили на измъчения народ. И наистина в петвековното османско робство хиляди по хиляди именити и безименни личности, уповаващи единствено на Бога буквално са  жертвали живота си, за да запазят вярата си в Иисус Христос.

В тази тягостна атмосфера на насилие и гнет оцеляват единствено българските църкви и манастири. Те изиграват  важна роля за опазване на българската писменост и култура.

Създадените  духовно-просветни центрове и школи са средища на вяра, благоговение и любов към Бога. Тук се изучават вечните Божии истини, създават се видни учители, писатели, духовници и живописци .

В периода на българското възраждане особено се открояват образите на Паисий Хилендарски и Софроний Враяански, както и техните последователи Васил Априлов, д-р Петър Берон, Неофит Рилски идруги, които поддържат националния дух, самосъзнание и християнската вяра на българите. Така, въпреки всички жестокости, народа ни като цяло не е преклонил глава пред османската империя.

Народната памет пази и един друг мрачен период, период на гонение и дискриминация на всички вярващи в Бога; на техните духовни водачи – свещенници и пастири.

Това е времето след 1948 г. Тогава не само се  забранява разпространението на Божието Слово и се  ограничава църковната дейност, но се цели пълното унищожение на църквите. Това е времето на уволнения, гонения, интерниране, арести, затвори и лагери, жестоки истезания и мъчения на вярващите;период в който напълно се забранява религиозното възпитание на децата в светските училища.

Без съд и присъда са убити трима архимандрити.Живи са споменът и голяма част от близките на осъдените в „пастирския процес” през 1949г. Обявени за предатели и шпиони, днес техните имена се произнасят с дълбоко уважение и почит: Харалан Попов, Георги Чернев, Васил Зяпков, Здравко Безлов, Янко Иванов.

Те и техните близки са една малка част от Христовата, скритата  църква в България, гонена и преследвана, подобно на християните от ранната апостолска църква.

Те тайно се събират, за да четат и слушат Божието Слово, да се молят и възхваляват Бога, укрепени единствено от дълбоката си вяра в Него.

Вярата е дар от Бога. Словото казва, че без вяра не можем да угодим на Бога, защото, който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тези, които Го търсят.

Тази вяра дава отражение върху цялостния начин на живот, въздейства върху моралното поведение на човека, кара го да преосмисля живота си, да се съобразява с Божиите принципи, да търси Божията воля.

Затова и въпросът, който Господ Иисус Христос отправя към Своите ученици със същата непроменима сила идва и до всеки един от нас: „Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?... Отговорът е във всеки един от нас...

Нека бъдем верни, както тези наши предшественици, тези бележити българи, които са вярвали в Бога. Нека бъдем верни, както е верен Бог!

Завършвам с думите на един апостолски ученик Кодрат, живял в края на първи  и началото на втори век, който също е претърпял мъченическа смърт заради своята вяра в Бога. Тези думи той казва за християните: „Те са в плът, но не живеят според желанията на плътта. Намират се на земята, но са граждани на небето, подчиняват се на установените закони, но със своя живот превъзхождат самите закони. Те обичат всички!”

26.03.2008 г.

Таня Стоянова