Начало > Мъжки сълзи

Мъжки сълзи

Николай и Надежда бяха прословути с писмата си. Обичаха да си пишат още от войнишките му години. Всяка вечер след проверката, започнеха ли да раздават пощата, най- често се чуваше името на Николай.

Понякога колегите му го потупваха по рамото и се шегуваха:

-       Е, Николов, твоята Надя направо  е машина за писма?

Николай се усмихваше загадъчно.  Ако само знаеха, че той не й отстъпва, че й пише толкова, колкото и тя.

Всеки ден двамата изпращаха и получаваха  едновременно писмата си.  Отначало си пишеха толкова често, за да може той да понесе по-лесно казармения начин на живот, а после това  им стана навик. Писмата им бяха романтични, изпълнени с нежност, любов и мечти. В тях си споделяха как е протекъл денят им, на какво са се радвали, за какво са мечтали.

Така продължиха, докато беше в казармата. После се ожениха, родиха се децата им. Николай започна да работи в регионалния авиоотряд на Селскостопанска Авиация. Отначало се обучаваше, но заедно с работата  започнаха и командировките.

Годините минаваха една след друга,  децата растяха, а животът им продължаваше да бъде все така романтичен. Когато  отсъстваше  от къщи, писмата продължаваха да ги свързват като бели пощенски гълъби. Всеки ден те  неуморно прелитаха ту в едната, ту в другата посока. За двадесет години бяха станали толкова много, че едва се побираха в големия стар куфар.

Понякога  двамата отваряха куфара, изваждаха част от писмата и заедно започваха да ги четат. Бяха много щастливи. Писмата им наистина бяха красиви, топли и нежни.

Една вечер холът им се напълни с гости, приятели и колеги на Николай. Всички бяха авиатори, силни и смели мъже, Професията им беше такава, че често отсъстваха от семействата си. Заедно бяха изпитвали трудности, но и много радостни мигове. Това ги правеше сплотени и единни. Не само те, но жените и децата им  също се чувстваха като роднини, като едно голямо семейство. През почивните дни винаги бяха заедно, заедно ходеха на почивка, на излети.

Скоро  мъжете се бяха завърнали от Египет. Няколко години наред бяха командировани по за три месеца там. Ходиха и в Судан. Пръскаха памуковите плантации. Бяха пръснати по различни места, едни от тях в Мансура, други в Асют, трети в Бени Суеф, но тази година всички работеха заедно в един лагер.

В хола беше оживено и шумно. Мъжете бяха изпълнени с нови впечатления. Спомените им прииждаха като пълноводни реки и те се надпреварваха един през друг да ги споделят. Надя  шеташе около тях  и само ги слушаше.

В един миг всички утихнаха. Николай я погледна мило и каза:

-       Моля те, Наде, донеси ми писмата от Египет!

-       За какво ти са  писмата сега, Ники? - погледна го тя озадачено.

-       Донеси ги!  Дай онова,  дългото, моля те! – настоя Николай.

Надя най-малко искаше да показва писмата, но въпреки това трябваше да изпълни молбата му. Влезе в детската стая и извади куфара. Най-отгоре върху подредените връзки, лежеше купчинка писма, грижливо привързани с красива бяла панделка.

Тя взе връзката с писмата и му ги подаде.

-       Отвори ей това, дебелото! – каза той без да ги поеме от ръката й.

-       Е, аз го знам наизуст. – опита се да се измъкне  Надя.

Тя помисли, че го посочва  заради стихотворението.

-       Прочети цялото писмо! –настоя отново Николай.

-       Защо, Ники, писмото е твое? – продължаваше да възразява жена му - Написала съм го на теб, защо да го слушат други хора?

-       Нищо, прочети го! - каза кротичко той.

Надя пламна от неудобство.Тя добре познаваше това писмо. В него беше споделила с Николай, колко много й липсва, как с децата непрекъснато си говорят за него и как го очакват да си дойде. Разказваше му, че всеки ден минават и  дълго се задържат пред  фотото, където беше изложена снимката му в униформа. Накрая завършваше писмото си с едно стихотворение. Беше го написала преди година, когато той пак беше в Египет.

Като днес си го спомняше. Бяха на село при майка й. Децата си играеха на двора, а тя реши  да напише писмо на баща им. Докато си мислеше как да започне писмото, изведнъж мисълта й потече във стихове. Изглежда дълго го беше носила в себе си, както често се шегуваше:

-       Поетите и бременните жени си приличат. – казваше тя - И едните и другите носят в себе си плод.  Узрее ли, не може да се задържи повече в тях – ражда се.

Николай много обичаше това стихотворение. Често я караше да го рецитира. Приятно му беше да слуша нейното „Откровение”.

Надя се бореше в себе си. В това писмо беше разголила сърцето си, беше открила чувствата си, как да го чете пред тези мъже. Все пак се покори и плахо го отвори. Не смееше да повдигне очите си към колегите на Николай. Колкото и да бяха  близки тези мъже, колкото и да ги ценеше като приятели, все пак се чувстваше неудобно. Прочете цялото писмо.

-                     Това е всичко. –  въздъхна облекчено Надя.

Всички мълчаха. Не отрониха  дума. Тя ги погледна и остана очудена. Очите на всички мъже баха зачервени, а по лицата им все още се стичаха сълзи.

-       Какво ви става момчета? – не можа да скрие изненадата си Надежда.      

-       Ако знаеш колко пъти сме чели писмото ти.  - отговори й Кунчо.

-       Това писмо беше като спасителен  остров при буря, като топло огнище през зима за нас. – добави Минчо.

И мъжете един през друг започнаха да споделят колко са страдали, далеч от близките си.

-  Не за първи път бяхме в Египет, но тази командировка беше най-тежката. По новините чувахме, колко е трудно тук. Рафтовете по магазините – празни, нафтата - с лимит. Писмата  много се бавеха. – започна Стоян.

-       Знаеш ли колко пъти нервите ни стигаха до краен предел.

-       Когато на някого му докривееше, излизаше навън и вземаше писмото от сакото на Градския / така наричаха мило Николай/ - опита се да се усмихне Димо - Скриваше се някъде в лагера. Прочиташе през сълзи писмото и пак се прибираше.

- Уж го правехме скрито, но всички знаехме кой кога го чете. -  обади се и Иван. - По зачервените очи се разбирахме.

- Четяхме  писмото ти и се разтъжвахме. Беше  ни като вест от на нашите семейства, действаше ни успокоително.

-       Е, сега ти благодарим  колективно за топлите думи, за  искрените чувства към Градския. – обърна се към нея Димо. -  Покрай него и ние се топлехме

-       Благодарим ти, Надя. Твоето писмо ни носеше надежда и ни помагаше да се преборим с носталгията. – продължи мисълта му Кунчо.

Надя слушаше думите  им и се вълнуваше.

 Мислеше си, че тези  мъже, макар и да изглеждат  сурови и строги, имат нежни и чувствителни сърца; крият емоциите си, но често са като деца-имат нужда от рамо, на което да се опрат, да си поплачат дори. Мислеше колко е крехка човешката душа и колко малко й трябва, за да устои срещу  бурите в живота.

Мъжките сълзи  оставиха незаличими следи в съзнанието й, но в тях тя не виждаше слабост, а  сила.

Силата на любовта към семейството и Родината.

27.03. 2011г.

Таня Стоянова