Размисли над една картина
Докато се прибирах в къщи пресичайки междублоковото пространство видях захвърлена картина. Недобросъвестни съседи бяха струпали куп изкъртена мазилка, хоросан и счупени фаянсови плочки. До тях потънала в праха лежеше тя.
Картината привлече погледа ми и не можах да я подмина. Наведох се и я взех в ръцете си. Под праха личеше майсторската ръка на автора й, чието име беше изписано в долния й ляв ъгъл. А на гърба с поизбледнели равни букви имаше посвещение: “За спомен на другарката Драганова от курсистите по анатомия /24 юни – 09 юли 1966г/.”
Опитвах се да си представя хората дарили с признателност този шедьовър на изобразителното изкуство на своята преподавателка. По всяка вероятност това са били учители по анатомия посетили курсовете на Института за усъвършенстване на учители в Стара Загора. Аз самата съм учителка и неведнъж съм посещавала такива курсове.
Дожаля ми за недооценената картина. Някой беше се опитал да я среже с нож, а тя беше нарисувана преди четиридесет години. Какво ли е станало с нейната притежателка, на колко ли години би могла да е тя? Може би вече си е отишла от тази земя и наследниците й /считайки картината за ненужна/ са я изхвърлили в боклука...
Такива мисли се блъскаха в ума ми, докато се прибирах в къщи. Измих картината, буквално я окъпах и докато съхнеше я реставрирах. Загладих срязаното, прикрих го със бои, каквито имах. А тя грейна, сякаш художникът току-що я беше нарисувал. Цветовете толкова се бяха освежили и драскотината почти не се забелязваше. Стоях и се любувах на картината. В далечината заснежените върхове на планина се сливаха с небесния простор. Планински път се виеше между красиви, отрупани с цветя поляни, край скали и високи иглолистни дървета и сякаш очертаваше житейският път на човек.
Две години търсих подходяща рамка за тази картина. Най-после един ден търсенето ми се увенча с успех. Поставих я в рамката, а тя сякаш оживя. Толкова й подхождаше тази рамка, така се допълваха, че сякаш се сляха в едно.
Сега всяка вечер след приключване на работния ми ден, когато се отпусна за почивка поглеждам към картината и се усмихвам. Усмихвам се с благодарно сърце...Ей така, неволно. Колкото и странно да изглежда, тази картина ми напомня за самата мен, за живота ми, за взаимоотношенията ми с Бог.
Родена и обградена с обич, аз съм щастлива. Макар че животът ми е бил изпълнен с трудности, той е изпъстрен и с красиви мигове, с любими хора, професия, семейство, деца и внуци. Мислех си, че всичко е наред, че животът ми е изпълнен със смисъл, като всички останали, защото измервах щастието с моята си, човешка мярка.
Но в момента, в който срещнах Бог, осъзнах греховната си същност. Почувствах се омърсена и наранена като тази потънала в прах картина. Но Бог – Спасителят ме взе, изми ме в Свойта кръв от греховете ми, помаза раните, отмахна болката, която тегнеше в душата ми. Постави ме в най-подходящата ми рамка чрез Святия Си Дух. Облечеме със Свойта праведност, а моята – човешката се свлече като ненужна дрипа.
И Бог ме възроди за нов живот, живот на радост – изпълнен с топлина, любов и благодарност. От това, че Го познавам, че мога да Му се доверя, да Го потърся по всяко време и на всяко място. Да Го намеря – винаги готов да ми помогне, да ме насърчи, да ме зарадва... Щом извикам Името Му – да се отзове и всеки миг да ми показва колко много ме обича. Да ми разказва, че ме пази като зеницата на окото Си.
Четейки Словото Му всеки ден, да се оглеждам като в Огледало. Усещам любовта Му и всеки ден ми дава смисъл, оправя стъпките ми и учи ме на нещо ново...
Благодаря Ти, Боже, че си ме намерил, че съм в ръцете Ти и ме извайваш според Своето сърце! Благодаря Ти, че ме изграждаш, че ми помагаш, че грижиш се за мен! Благодаря Ти!!!
Таня Стоянова
17.03.2008 г.
Стара Загора