Съдбата на Пепеляшка

Обичам децата. Приятно ми е да общувам с тях, дори и без думи. Често една усмивка, един поглед  е достатъчен, за да прекара мост от моето до детското сърце.

В редките случаи, когато ми се наложи да остана сама със себе си осъзнавам, че децата от детската градина ми липсват. Липсва ми тяхната любознателност, тяхната искреност и откритост. И все пак често общувам с деца – с  децата от блока, от градинката в квартала, от неделното училище в църквата. Имам си и един автобусен приятел, с когото пътуваме често.

Ники е едно чудесно дете.  От три годишен започна да посещава детска градина далече от квартала, защото тук не стигнаха местата за него. Сега е в предучилищна възраст. Още щом ме види, отдалече започва да ми показва роботите на витрината. Разказва ми за всеки от тях, докато чакаме. А пристигне ли автобусът, той ме хваща за ръка и иска да сядаме заедно, за да си говорим. Непрекъснато ми задава въпроси. Ники е приятел на всички в автобуса. Повечето от хората, с които пътуваме, го познават и му се радват.

Тази сутрин тръгнах по-рано за работа – имах задача, която трябваше да свърша преди началото на работното време. И днес автобусът беше пълен с пътници. Единственото свободно място беше на седалка, обратна на движението на автобуса. Пътувах далеч и предпочитах да съм седнала. На другата редица срещу мен се бяха настанили едно малко момиченце и неговата майка. Още с влизането ми то привлече вниманието ми.

Изглеждаше 8-9 годишно. Косата му беше боядисана в огнено-рижав цвят, също както косата на майката. Спластени разчорлени кичури стърчаха във всички посоки по главата му като антенки. От изцапаното му  с черни следи от пръсти лице ме поглеждаха красиви големи очи. Дълги, извити мигли подчертаваха тяхната красота и придаваха на момиченцето приказна хубост. Ръцете на детето бяха съвсем черни, сякаш току-що ги беше оваляло във въглищен прах. Държеше пластмасова половинлитрова бутилка, пълна с кафява, подобна на чай течност и често отпиваше от нея. Краката му, /единият от които беше без чорап/ бяха обути в пообелени кожени обувки.

Наблюдавах момиченцето. По някакъв начин то ми приличаше на Пепеляшка, която вместо край огнището, беше принудена да бърка по контейнерите, за да събира неща, изхвърлени от предишните им притежатели. От време на време то ме поглеждаше с красивите си големи очи и отново свеждаше поглед надолу. Сърцето ми се изпълваше с дълбоко чувство на състрадателност към това дете. Погледите ни се срещнаха.

- Много си хубава! – усмихнах се. – Имаш прекрасни очи!

- Да, хубава е! – привлече я към себе си майка й.

А момиченцето грейна. Очичките му заблестяха, а усмивката му разцъфтя като алено цвете върху изцапаното му личице.

- Но защо си скрила тази красота? Ако измиеш лицето си, ще станеш като истинска принцеса.

 - Идва с мен да ми помага – отново я притисна към себе си майката.

Момиченцето вдигна поглед към майка си и се сгуши в прегръдката й.

Така ми се искаше да запечатам този момент...

- А крачето защо е босичко? – продължавах с въпросите си аз.

- Намокри си чорапа и го събухме.

- Не ходи ли на училище?

- Малка е още.На шест и половина е...

Познавах желанието на майките от квартала да изкарват децата си по-малки. Това беше защитната им реакция, когато ги обвиняваха, че не ги пускат да ходят на училище... Но може и да казваше истината.

Малкото останали пътници около нас гледаха с безразличие – потънали в собствените си мисли. Наближавахме моята спирка. Трябваше да слизам, въпреки че не ми се искаше да се разделям с тези грейнали от радост майка и дъщеря.

 - Да се измиеш хубаво, и ръцете, и лицето, за да не се разболееш. Да станеш още по-красива – като Пепеляшка. – Знаеш ли приказката за Пепеляшка?- попитах аз.

Момиченцето  поклати отрицателно глава. От очите му струеше топлина.

Случвало ли ви се е да видите усмихнато дете и някак неосъзнато да се улавяте, че и вие се усмихвате? Имах чувството, че всяка от трите ни се оглеждаше в очите на другата като в огледало. Вървях към работното си място и продължавах да се усмихвам. Мислех за силата на вниманието и на добрата дума. За ключето, което се крие в тях, за да се открехне нечие сърце.

Мислех за странностите на съвременното ни общество. За Ники – моят автобусен приятел, който трябваше да става рано всяка сутрин, за да стигне навреме до детската  градина в ромския квартал. И за  съдбата на Пепеляшка – малкото ромско момиче, което, вместо да играе и да се учи, беше принудено да се рови в контейнерите на сънения град.

28. 01. 2009 г.