Живата история на Добромирка
Начало > Вдъхновения от ДОБРОМИРКА > Живата история на Добромирка

Живата история на Добромирка

Наслаждавам се на всеки неповторим миг, който Бог ми поднася в Добромирка, а те се редят един след друг като в скъпоценен наниз. Още от сутринта денят обещава да бъде пълноценен. Нашите учители продължават да ни обогатяват с нови и нови знания, да ни вдъхват кураж и да ни мотивират в писателските ни занимания.

- Хубаво е да се научим да пишем, но още по-хубаво е, преди всичко да направим крачка към Бога и да се оставим Той да ни води. Едно е сигурно, че никога не трябва да отместваме погледа си от Него, защото Той е нашият Вдъхновител.  – първа започва Марион - Да пишеш, означава да отразяваш великите Божии дела. Бог може да направи чудо с това, което имате.

Окрилена от думите й през кратката обедна почивка се насочвам към сградата на Народно читалище „Пеньо Пенев”. Имам уговорена среща с неговия дългогодишен председател Белчо Димитров Варсев, или както тук го наричат „живата история на Добромирка”. Още с влизането ме лъхва оная миризма, която е неделима от старинните сгради, приютили историята на времето. От цялото си  сърце си долавям, че тук е кипял активен живот. 

Докато се изкачваме по стълбите, моят водач Косю Гавраилов Косев ме осведомява на бързо за автора на двете големи картини, окачени по белосаните стени. Въвежда ме в кабинета. От дъното ме посреща с приветлива усмивка председателят. Поздравяваме се като стари познайници, независимо, че се срещаме за първи път. Веднага преминаваме към целта на срещата. Искам да науча, колкото може повече неща за краткото време, с което разполагам, затова първия ми въпрос е свързан с неговия житейски път.

- Роден съм през 1926 г. Завърших училище в Добромирка и продължих образованието си в Учителският институт в Шумен. – започна разказа си Белчо Варсев.  – Четири години бях в армията. Бях военен, капитан, но напуснах. Започнах като учител. Бях класен ръководител. Моите специалности са математика, физика, рисуване и трудово обучение. Знаете, в село учителят преподава по много предмети.

Гласът му звучи топло и меко. Сигурно е бил любим учител за много от учениците си.

-  Това продължи само година. Шестнадесет години бях директор на училището. – продължава своя разказ Варсев – От 1970 до 1986 г бех училищен инспектор към отдел „Просвета” при ОНС в Габрово. Там се песионирах. Върнах се в Добромирка и оттогава  до сега съм председател на читалището. То е едно от най-старите  читалища в България, основано е през 1895 г. Миналата година се навършиха 115 години от създаването му. Първите членове са били учители и будни селяни.

Мисълта на моя събеседник тече бързо и гладко, което е учудващо за почитната му възраст.

-  Селото е било многолюдно. – продължава  да разказва той. През всичките години в него е кипял активен живот, но разцветът на читалищната дейност е между  50-те и 70 години на 20 век. Имаше два певчески колектива по 25 -30 души, театрален състав от 15-20 души, танцов състав, училищен хор, фотолаборатория.

Слушам внимателно увлекателния му разказ. Никак не искам да го прекъсвам, но времето ме притиска. Осмелявам се да го помоля:

- Разкажете нещо за строителната дейност в селото! Вчера посетихме родната къща на Пеньо Пенев  и музейната сбирка на строителите. Останах очудена колко много строители е имало тук.

-  Добромирчани са едни от най-добрите строители  в страната. Те са се славели навсякъде. Няма град или място, където да не са оставили следи. – отговаря Варсев - Само в Димитровград са работили 172 души от Добромирка. Били са организирани в десет бригади и за една година са построили двадесет жилищни блока.

- За онова време строежът на една сграда е бил тежък труд. – пояснява ми той. - Особено съсредоточени са били нашите строители в София, Варна, Бургас, Слънчев бряг. За строежа на Мавзолея например, половината от строителите са добромирчани. Построен е само за 8 дни. В Кюстендил  те са построили църква, а в Пазарджик – Съдебна палата.

Белчо Варсев умее да разказва увлекателно.  Думите му се леят като по вода. Слушам и му се възхищавам. Все повече се убеждавам, че хората от старото поколение  наистина са добри разказвачи.

- В Добромирка  външни хора не са стъпвали. Единствената обществена сграда, запазена още от турско робство и до сега е „капанът”. В него затварят животните, влезли в чужд имот, докато стопаните  платят определената глоба и си ги приберат. Всичко, което виждате в селото е построено от местното население. – продължава той –Когато са строили читалището, участие са вземали всички. И жени, и деца наравно с мъжете са работили до тъмно. Цялото село е построено от 1920 до 1940 г.

За миг председателят на читалището замлъква. Наближава времето да тръгвам, а имам още толкова много въпроси да му задавам.  Все още не сме говорили за произхода на името на селото им, нито за Пеньо Пенев.

- Ако се върнем назад в историята, Добромирка съществува още от преди падането на България  под турско робство през 1393 г. – сякаш отгатва мислите ми Белчо Варсев. – Според едно от преданията селото носи името си от двама овчари: Добри и Мирка, а според друго е свързано с името на болярин – Добромир,  но това са само предания.

Слушам думите на моя приятен събеседник и му се възхищавам. Благодаря на Бог, че на всяко място е поставил хора като него, които да пазят корените си, помнят и предават на поколенията след тях богатството на рода и родината си.

Въпреки, че писмен документ, свързан с името на Добромирка не е намерен, историята му се предава от поколение на поколение и до днес. Така се знае, че откакто селото съществува името му не е променяно. Знае се, че селото е потурчено изцяло през 1400 г.

През Добромирка минава стар римски път от Свищов и Русе през Шипка, който е възстановяван и използван и от турците. Когато турските заптиета са събирали достатъчно пари от данъците, налагани на местното население са ги пренасяли в Турция с кервани от коне и катъри, минавайки по този път.  Веднъж целият керван – животните, заедно с хората и с парите  се загубили някъде по пътя.

Следите водели до Добромирка. При разпита никой нищо не знаел и тогава са ги потурчили. Хората са могли да избират или смяна на вярата или ятагана. Така селото било потурчено изцяло. Много хора са били избити, само трима души успели да се скрият – мъж, жена и братът на жената.

След освобождението цялото село е избягало заедно и са оставили къщите си празни. Будни хора от Балкана са слезли и са се заселили тук. Заварили три джамии, които са съборили из основи и тогава са започнали да строят. Първата сграда, която е постоена от новите заселници е църквата, а две години по-късно и началното училище.

Така бързо и увлекателно разказва Белчо Васев, че едва успявам да запиша всичко в бележника си. Поглеждам часовника си и виждам, че времето лети меумолимо. Като опитен педагог, не му убягва  лекото напрежение в мен.

-  Ако надникнем в новата история ще видим, че по високите етажи на властта има много хора, които са излезли от Добромирка. - майсторски променя посоката на разказа си той.

1. Ангел Тодоров  - министър на народното здраве е оттук. Затова имаме толкова хубав здравен дом, който сега е превърнат в „Дом за стари хора”;

2. Марин Йотов  - зам. министър на Външните работи, секретар на българското посолство в Москва;

3. Христо Косев – юрист, голям дипломат, работеше в ООН;

4. Стефан Донев – капитан на военна подводница;

5. Илия Христов Цонев – полковник от тихия фронт, наричан още „тайното око на военното разузнаване;

6. Стефан Петров Стаев – летец на реактивен изтребител

7. Нено Гунев – краевед, който в продължение на 20 години проучва родовете от Добромирка и прави изложба. Между другото и двамата събеседници ми предлагат да видя тази изложба, но за голямо съжаление не ми стигна времето. За това пък успях малко да надникна в неговия труд, чрез родословното дърво на Пеньо Пеневия род./

8. Д-р Нено Цървуланов се преселва тук с родителите си, учи в гимназията в Габрово, но заради леви убеждения е изключен и продължава обучението си в Сливен, където завършва средното си образование. – продължава да изброява  Варсев. –Той е първият човек, който учи медицина в Швейцария, Цюрих. Завършва в Германия, Вюрцбург, специализира в Русия – в Петербург, а по-късно и във Франция. След много специализации се завръща в България, Работи в София като психиатър в Александровска болница. Редактор на здравни списания и вестници. Той първи предлага да се формират здравни центрове в селища над 5000 души. След  атентата в църквата „Света Неделя” е убит в подземията на Държавна сигурност през 1925 г.

9. Пеньо Пенев – един от най-талантливите български поети. В училището в Добромирка се очертава като ученик с изявен поетичен талант. Завършва гимназия в Севлиево и там за първи път започва да се чува името на Пеньо поета. Още оттогава се отдава изцяло на поезията. Ходи неразделно със своя бележник, готов веднага да запише някаква мисъл, идея или стих, всичко което му хрумне.

- На времето ходехме да изнасяме вечеринки по селата. Когато Пеньо беше с нас, излизаше на сцената и започваше да декламира. Интересното беше това, че знаеше всичките си стихове наизуст. – споделя Белчо Варсев - Пеньо Пенев беше голям декламатор. Не съм слушал  друг поет така пламенно да декламира стиховете си.

Искреност и обич  блика не само от спомените за поета, но и от цялостната история на селото, която така умело разказва дългогодишният директор, училищен инспектор и читалищен председател на Добромирка. Наистина е заслужено прозвището, с което го наричат неговите съселяни:”Живата история на Добромирка”.

И макар, че не искам разказът му да свършва, трябва да тръгвам. Обедната почивка приключи. Остават ми само пет минути да се придвижа до съседната сграда, където след малко ще започне следващата сесия на семинара.

Разделяме се с Белчо Варсев с надеждата и с обещанието, че пак ще се срещнем и тогава ще имаме повече време за разговор.

А аз отново насочвам погледа си към моя Вдъхновител и Му благодаря за чудото, за поредното мънисто от огърлицата на днешния ден.




Последна промяна:
September 22. 2016 13:04:18